Анализът е препубликуван от kultura.bg
Онова, което трябваше да се случи заради протестите, продължаващи цял месец, е на път да се случи. Ала все още тънем в неяснота. Може би в по-голяма неяснота, отколкото реално можем да си позволим като държава. Търпението е ресурс, който също не е безкраен.
Бойко Борисов бе принуден под натиска на протестите да обяви, че сам и то в скоро време (през септември?) ще слезе от публичния връх в държавата. Трудно решение за него и ГЕРБ. Така Борисов си тръгва от властта развенчан в очите на мнозина, но все пак като „миротворец“ за онези двайсетина процента, които продължават да го подкрепят „лично“ (според проучването на „Алфа Рисърч“ личният рейтинг на Борисов е почти двойно по-голям от този на ГЕРБ). Затова ГЕРБ е функция на Борисов, а не Борисов е функция на ГЕРБ.
С други думи, неговата „полуоставка“ (по Даниел Смилов) би трябвало – най-много до месец – да се превърне в оставка. Защото България е в безизходица. Усещането е, че, ако Борисов не си отиде, наистина назряват размирици. Зачестяват и сблъсъците. Видяхме какво се случи вчера пред „София Тех Парк“, където момчета с черни тениски и маскирани лица се нахвърлиха срещу протестиращи, блъскаха с юмруци журналистката Полина Паунова, хвърляха телефона ѝ. И щом Бойко Борисов държи да е „миротворец“, той би трябвало да си дава сметка, че искрата може да припламне всеки момент, при най-малкия повод. И ако не иска да има напрежение и твърди, че не се радва, когато хората се бият по улицата, той би трябвало да отстъпи. Час по-скоро да си иде с мир.
Вчера медийният съветник на премиера Севделина Арнаудова обяви, че напуска Министерския съвет и се връща в ГЕРБ, за да работи за изборите. Следователно ГЕРБ вече се готви за избори? Избори кога? Явно не през март, а много по-скоро?
Как да си обясним тогава цялата тази половинчатост в речта на Бойко Борисов в „София Тех Парк“, всички тези увъртания, които нагнетяват допълнително напрежението, вместо да потушат кризата? Не беше ли най-нормално, след като пробва да се „сниши по живковски“, но не успя, сега Борисов да застане категорично пред партията си и пред обществото, и ясно да заяви, че се оттегля на конкретна дата? Да каже „б“, след като няколко пъти вече е казвал „а“?
Ала това не се случи. И възможните обяснения са няколко. Отвъд увъртанията – „ще се съберем с коалиционните партньори и тогава ще решим“ – които никого не убеждават.
Борисов винаги е решавал еднолично. За него политиката е „лично дело“ (по същия начин, по който мисли и партията си, и държавата – „през себе си). И онова, което досега му е помагало да оцелее, е неговият политически инстинкт.
Ето защо е смайващо как той толкова лесно влезе в ролята на Орешарски (или го вкараха в нея). Сам срещу всички – срещу протестите на всевъзможни опозиционни партии и обществени групи, които иначе трудно биха намерили общ знаменател, на които бунтът на младите придаде взривна енергия. За не говорим за всички записи или снимки с пачки пари и кюлчета, които просто го досъсипаха.
През 2013 г. Борисов реагира сравнително бързо и подаде оставка; така той и партията му оцеляха. Сега се запъна, загуби почва под краката си: властта изпадна в агония, а върху него се изля вълна от жлъч и сарказъм, сходна с онази, която споходи накрая Живков.
Нима политическият усет на Борисов в такава степен му изневери? Или обяснението е друго. Борисов се оказа неподготвен не за поредната политическа криза, а за смяната на поколенията, за протеста на младите, излезли срещу него на улицата. А и той повече от всякога, особено в края на управлението си, затъна във всевъзможни политически и корупционни зависимости от Доган и Пеевски. Което особено пролича в „случая Росенец“ и акцията на Христо Иванов, когато собственият му министър на вътрешните работи отказа да изпълни разпорежданията му, подчинявайки се на Ахмед Доган.
Изведнъж Бойко Борисов се лиши от ореола си на „силния човек“, на „главния полицай на държавата“, оказвайки се „кукла на конци“. Такива неща не се прощават дори от най-верните избиратели.
Сега Борисов е в ступор, с вързани ръце. Искаше да тупа топката и да изчака протестите да понамалеят (което стана, но пък те се радикализираха чрез блокадите).
И тук стигаме до оставката, която Борисов засега къта в джоба си. И до това как увъртанията му ще се приемат от протестиращите.
До хипотезата – той да си тръгне, но правителството да остане.
Възможните варианти са три:
Вариант 1: „Борисов след Борисов“ (правителство, оглавено примерно от Деница Сачева със същите или почти същите министри. Така Борисов си отива, но ГЕРБ остава във властта, като поема всички негативи на управлението, докато може (до изборите, когато и да са те).
Вариант 2: „Борисов без Борисов“ (правителство, оглавено примерно от Красимир Каракачанов. За този вариант „патриотите“ ламтят отдавна, давайки си сметка, че в следващия парламент май ще видят власт „друг път“. Затова искат да я изстискат докрай. Проблемът е, че докато те се вихрят, ГЕРБ пак ще носи отговорността.
Вариант 3: „Без Борисов“ (експертно правителство с нови хора, един вид „служебно правителство, предложено не от президента, а от мнозинството в този парламент, което би трябвало да се справя в условията на политическа, икономическа и здравна криза). Трудна задача. Безспорно това е най-добрият вариант за управляващите, но и той няма да успокои изцяло протестните страсти, клокочещи в обществото.
Разбира се, има вариант и за „договорено служебно правителство“ между президента Радев и парламентарното мнозинство, но на този етап хипотезата за такъв кабинет изглежда напълно нереалистична. Макар да е изход от политическата криза, ако има яснота по избора на служебен премиер и на министри. В момента обществото е много чувствително към всякакви задкулисни договорки. А след един „запис от Дубай“ определено витаят съмнения дали Пеевски не е назначавал министри (през БСП?) в предишното служебно правителство на президента Радев. Тема, която няма как да отминем с лека ръка.
И накрая, най-важното е как всичко това изглежда през погледа на протестиращите.
Те заявяват, че ще продължат да са по площадите, докато оставките на Борисов и Гешев не станат факт. Искат и предсрочни избори.
Истината е, че с оставката на Борисов един голям дразнител за протестите ще изчезне. Време е и протестиращите да помислят докога ще продължат блокадите на „Орлов мост“ и край Ректората. От един момент нататък това е контрапродуктивно. То само внася допълнително напрежение между протестиращи и непротестиращи, а нали целта на протеста е да промени обществените нагласи. В този смисъл палатковият лагер в триъгълника на властта е напълно достатъчен.
Още по-сложни са нещата с оставката на главния прокурор, доколкото Иван Гешев едва ли ще се оттегли доброволно. И най-вероятно част от енергията на протеста ще се пренасочи пред Съдебната палата. И най-вече – в дебата за необходимите конституционни промени и съдебната реформа.
Но пред протеста има и още една задача – имаше я и през 2013-2014 г. – провеждането на честни избори. Става дума за спешни промени в Изборния кодекс, направени от компетентни юристи, с каквито демократичната общност в България разполага, както и за въвеждането на машинното гласуване.
Изборите са най-важният казус във втория рунд между властта и протестиращите.
Оставката, сама по себе си, не променя нищо. Инак „след Борисов“ ще е пак като „преди Борисов“.