Заради здравните мерки и напрегнатия климат, предизвикан от движението Black Lives Matter, брутално се срина привлекателността на големите агломерации, като Ню Йорк, твърди Рено Бошар, доцент в Юридическия колеж на Американския университет във Вашингтон.
Починалият неотдавна социолог Дейвид Гребър, станал известен с прочутата си статия за «bullshit jobs» (скапаните работи), работни места, в чиято основа са безполезни, повърхностни и безсмислени задачи, които съвременният капитализъм създава в индустриално количество, не би могъл и да мечтае за по-хубава почит от една статия, публикувана в деня на смъртта му в чудесния сайт Unherd. Под заглавието The Commuters Are Revolting (“Жителите на предградията се разбунтуваха), колумнистката Мери Харингтън подчертава революционните последици от експеримента, започнал през пролетта по целия свят.
Здравната криза внезапно превърна кулата от карти на икономиката на знанието в кула на физическото дистанциране и дистанционния труд. Никъде по света изселването извън големите градски центрове не е толкова брутално днес, както в
САЩ, които преживяват ново “Бяло бягство” (White Flight),
много по-внезапно от катастрофалния прецедент от 50-70-те години, причинено едновременно от постоянното въвеждане на санитарни мерки, които нарушават живота в големите агломерации, и от разбушувалото си градско насилие и климата на страх, свързан с движението Black Lives Matter.
В началото на август колона в “Ню Йорк Пост” известяваше окончателната смърт на Ню Йорк. Нейният автор, Джеймс Алтъчър, собственик на театрална зала и бивш управител на хедж фонд, се питаше какво би могло да оправдае масовото завръщане на жителите на предградията през деня, след като техните работодатели откриха, че офисът се оказва отживелица във времето на високоскоростния интернет. От друга страна, той се питаше какво би могло да убеди жителите да се върнат в опустелите грасове, където училищата, университетите, ресторантите, театралните зали и магазини са затворени, част от тях окончателно. Освен това
в Ню Йорк необузданата престъпност се върна на невиждани от 90-те години нива,
което няма как да спре изселването. Катаклизмичните последици от непредвидливостта на политиците за големите градски центрове са илюстрирани от сюрреалистичните думи на губернатора на щата Ню Йорк Андрю Куомо. На 3 август, в смесица от брутална откровеност и безсилие, Куомо обяви, че отсега нататък въпросът не е запазването на данъчната основа, която може да се изкуши от по-атрактивни хоризонти, а нейното връщане. Той подчерта, че 50 процента от данъчните приходи в щата Ню Йорк идват от 1 процент от най-мобилните данъкоплатци, заминали набързо без намерение да се връщат. И Куомо бе принуден да ги моли да се върна, отправяйки напразни обещания (решаване на бързо развиващата се престъпност, изчистване на графитите) и предлагаше прочувствено да ги покани на вечеря.
Динамиката няма да се промени със самоубиствената поза на кмета на Ню Йорк Бил де Блазио. Той обяви - в момента, в който щата Ню Йорк и градът са мишена на колективен иск за 2 млрд. долара, заведен от 300 ресторантьори, че ресторантите няма да отворят преди юни 2021 г., с мотива, че това е преди всичко развлекателна дейност за хора със средни до високи доходи.
По този начин затварянето не просто спря, а уби крехката движеща сила, на която почиваше икономиката на знанието, превръщайки в отживелица големите градски центрове, където, според мита на щастливата глобализация, заслужилите хора от творческата средна класа, трябваше да отидат, за да творят, като експериментират с великата алгоритмична визия, която ще избави човечеството веднъж завинаги от всички конфликти.
Същите явления се възпроизвеждат в Лос Анджелис, Вашингтон, Портланд, Сиатъл, Минеаполис: гентрифицираните* центрове се опразват от своите жители, подхранвайки бум на жилищни недвижими имоти в техните покрайнини и в средните градове, и, обратното, безпрецедентен крах за търговските недвижими имоти в техните центрове. Само за няколко месеца местата, които трябваше да бъдат нирвана на глобализацията, изведнъж станаха нежелани поради постоянното извънредно положение, свързано с Covid (откъдето и изразът “Ковид-държава” («Covid State»), и атмосферата на страх по улиците, както показват видеозаписи на клиенти на терасите на ресторантите във Вашингтон, принудени от враждебните тълпи да правят поздрава на Black Lives Matter. В Портланд свирепи банди нахлуват дори в жилищните квартали, насочват ярки светлини в очите на обитателите, крещят: «Wake up, motherfucker!» (“Събуди се, копеле”) под прозорците им, дори призовават за клане.
Тези методи на терор произтичат от това, което Мъри Букчин (1920-2006) наричаше анархизъм на начина на живот или
екзистенциален анархизъм.
За разлика от традицията на социалния анархизъм, който се стреми да създаде общество, основано на принципите на взаимопомощта, екзистенциалният анархизъм превръща социалното разложение в начин на живот чрез усещанията, които поражда. Това не би могло бъде илюстрирано по-добре от новия феномен в книжарниците, книгата In Defense of Looting (“Възхвала на плячкосването”) на трансджендър журналистката Вики Остервейл. Тя твърди, че плячкосването, чрез възстановителното преживяване на “удоволствието, радостта и свободата”, които поражда, е ключът, за да бъде сложен край на насилието на “цисхетеропатриархалния” и расов капитализъм и призовава да се отървем от буржоазния предразсъдък за ненасилието.
Това сближаване между разрушителните последици на санитарното извънредно положение и тези на екзистенциалния анархизъм изобщо не е учудващо, защото е плод на логичната среща на две динамики, присъщи на света, в който живеем: творческото разрушаване и деконструкция.
Преминавайки повсеместно към дистанционен труд, хората, които вземат решения, и плановиците
опропастиха икономиката,
основаваща се на градските центрове, която възхваляваха като последен стадий от творческото разрушаване, изложено от икономиста Шумпетер (1883-1950), според което начините на живот, унищожени от капитализма, винаги се компенсират от прогрес за по-голям брой хора.
Но по още по-жестока ирония на съдбата, поддържайки във всички свои институции идеята, че всяко познание почива на постоянно движещи се и обновяващи се основи, които трябва във всеки един момент да бъдат деконструирани, съвременният капитализъм в крайна сметка роди форма на радикалност, която превръща
деконструкцията в начин на живот.
Никой не знае какво ще излезе от тази странна диалектика на капитализма. Ще се изкушим ли, като британските власти, които говорят за принудителни мерки срещу дистанционния труд, според колумнистката Мери Харингтън, да се опитаме да рестартираме градския гигантизъм чрез държавна принуда? Или можем да се надяваме, както ни приканва Луис Мъмфорд в The City in History (“Градът в историята”), да преоткрием града вече не като място, където хората служат на царството на машината, а като регионален и политически център с човешки мащаб, видим, в който може да процъфти царството на доброволните сдружения?
* Гентрификацията е процес на промяна на характера на един квартал чрез притока на по-заможни жители и предприятия (бел. ред.)
Превод от френски: Галя Дачкова