Текстът е от блога на автора.
В Париж млад чеченец уби учител, показвал в клас карикатури от "Шарли Ебдо", изобразяващи пророка Мохамед. Френският президент Еманюел Макрон заяви веднага след убийството: "Един от нашите съграждани беше убит, защото преподаваше, учеше своите ученици на свобода на изразяването, да вярваш или да не вярваш". А по-късно заяви: "Няма да се откажем от карикатурите".
Тава предизвика бурна реакция, най-вече в мюсюлманските страни, но също и критични коментари в Европа, включително в България, които обвиняват френския президент, че е направил "гаф" или дори по-остро, че "налива масло в огъня". Защото, както е известно, изобразяването, а още по-малко окарикатуряването на пророка Мохамед се смята от мюсюлманите за светотатство и обида към тяхната вяра. [Всъщност в Корана няма такава забрана, тя се разпространява по-късно и е по-скоро предписание. В архивите има многобройни персийски миниатюри с изображения на пророка Мохамед (макар понякога с було пред лицето)]
Реакциите в България
Две реакции по темата в България са показателни. Политологът Димитър Аврамов казва по БНР: "Аз съм изключително шокиран от късогледството и радикализма на френското общество. Да си мислиш, че тъпите карикатури на радикална редакция на едно списание, защитата на тези карикатури е свобода на словото, значи много си изглупял Не трябва да се подлагаме на радикалите. Свободата свършва там, когато навлизаме в нечия чужда територия Френската държава излага на риск собствените си граждани За съжаление французите са расисти".
А в своя блог Иван Стамболов - Сула пише: "Не се прави така! Срещу полумесеца издигаш Кръста. На една войска противопоставяш друга войска, а не ансамбъл по синхронно плуване. На една вяра противопоставяш друга вяра, на едно лъжеучение противопоставяш истинно учение. На джамията противопоставяш катедралата, на имама - епископ, а не обединените карикатуристи от Шарли Ебдо, които проявяват лошия си вкус и отсъствието на чувство за хумор не само по отношение на Мохамед, но и на Христос."
Накратко двете реакции по темата казват: Самюел Пати, убитият френски учител, си го е изпросил, а "Шарли Ебдо" не трябва да окарикатурява светините (било то мюсюлмански или християнски). Но реакцията на Иван-Стамболов - Сула е апел за религиозна война, нито повече, нито по-малко. Защото в текста си той обяснява още: "Рано или късно Франция - венерическата болест на Европа, както я нарече Мартин Табаков преди години, - трябваше да се опълчи. Беше длъжна, защото първа се захвана да руши Църквата - оградата и твърдината на християнската цивилизация. Макрон сякаш се е заел да се справи с ислямизма, но от печално погрешни позиции." Според Сула "печално погрешните позиции" за позициите на "безбожието", с други думи - позициите на светската държава.
Смятам, че този тип реакции в България са от позициите на един краен дори радикален нов консерватизъм. Защото едновременно поставят под въпрос една от фундаменталните свободи на либералната демокрация (либерална, в смисъл основана на свободите): свободата на изразяване. В случая, чрез карикатури. Както е известно, карикатурата окарикатурява, представя с насмешка някой или нещо. Тя е част от инструментите на свободното публично изразяване. Но в случая карикатурите на "Шарли Ебдо" се квалифицират като "тъпи" (въпрос на мнение и възприятие), и като "радикални" (не знам за "нерадикална карикатура"). Квалифицират се като неприемлива свобода, защото "навлиза в чужда територия".
Тези квалификации са същите като много официални реакции на правителства на мюсюлмански държави подобно и на позицията, изразена от турския президент Реджеп Ердоган: "Какъв е проблемът на този човек, наречен Макрон, с мюсюлманите и исляма? Макрон се нуждае от психиатричен преглед." Според тази позиция изказването на Макрон е "наглост" и "провокация".
Какво е свобода на словото?
Единствената граница пред свободата на словото в демократичните управления е езикът на омразата. Но тук въпросът винаги е бил за границата - доколко законовите ограничения срещу омразата накърняват правото на свободно публично изразяване. Споровете не могат лесно да приключат, но несъмнено би трябвало да предполагаме, че не всяко критично слово е слово на омразата. И когато казваме "слово на омразата" трябва да разбираме подбуждане към насилие най-вече. Слово, което съдържа риска да се превърне в насилие.
В своята защитна реч пред съда през 1925 г. Гео Милев, обвинен че с поемата си "Септември" призовава към насилие, казва на съдиите: "За честта на българското правосъдие не произнасяйте осъдителна присъда, защото с нея бихте нанесли удар, рана, петно върху родното изкуство и неговото развитие. Изкуството цъфти само на почвата на свободата. Не стеснявайте писателя, за да не убивате изкуството!" Той е осъден на една година затвор, но е убит на следващия ден от тайната полиция без съд и присъда.
И друг случай, този път от Франция: през 2002 г. авторът на едно силно дискутирано произведение "Подчинение" Мишел Уелбек е изправен на съд по обвинение с слово на омразата заради следното негово заявление: "А най-тъпата религия все пак е ислямът". Съдът обаче го оправдава с мотива, че изявленията на Уелбек са в рамките на правото на критика на религиозните доктрини и че в заявленията му няма проява на расизъм, който е преследван от закона във Франция. (Gazette du Palais, 2 octobre 2003, no 275, p. 14)
Призовават ли към насилие карикатурите на "Шарли Ебдо"? И могат ли да бъдат критикувани религиите? Както и да бъдат окарикатурявани? На първия въпрос отговорът се видя в многолюдните прояви на солидарност с разстреляните през 2015 г. журналисти от списанието. А и последвалите карикатури бяха със силен антинасилнически заряд.
Какво е "обида на вярата"?
Но карикатурите не са ли все пак обида към вярващите, към мюсюлманите като общност? Мнозина ги виждат по този начин. Но въпросът е, как една обида може да се превърне в убийство? И как една общност може да бъде насъскана срещу друга общност? И как мнозина авторитарни управители на мюсюлмански държави видяха в случая чудесна възможност да отклонят масовото недоволство срещу управлението си и да го обърнат срещу един "външен враг".
За започнем с обидата. Тя най-често се изразява с думи, но в случая става дума за карикатури. Обиденият има правото да търси правата си, например пред съда, но също може да реагира по същия начин - с думи и изображения. В никоя съвременна правна система не е позволено на обидата да се реагира с убийство. А именно за това става дума - убийство на учител, че е следвал официалната образователна програма на страната си. Убийството беше последвано от няколко други, като акт на колективно отмъщение. Ето за това трябва да се говори, защото няма и приемлива религия в света, която да насърчава убийството заради обида на вярата. Въпросните убийци не са "мъченици на вярата", те са насилници, които развяват религиозно знаме. Това съвсем не е от вчера.
Ако приемем за възможно наказанието за карикатури, дори и смятани от някои за светотатство, с убийство, тогава ще се върнем в годините на Светата (?) инквизиция, горенето на вещици, на учени, на забранени книги. Не може да има предпазени от критика или окарикатуряване, пък били те и обявявани за светии. Иначе просто ще се откажем от толкова човешкото качество на смеха.
Всъщност въпросът е за държавата, за политическата рамка на съвместното ни съжителство. Само светската държава осигурява възможност хора с различни вероизповедания, но също и атеисти, да живеят заедно. И "светска държава" означава отказ от официална религия и от официални, да не говорим за задължителни, религиозни предписания. Светската държава отмества религията в частната сфера, вярата е въпрос на частния живот. Това, което за един е светотатство, за друг не е и това също трябва да се уважава.
Да се върнем към обидата. Разбираемо е, че в определени общности, най-вече заради дълга история на подценяване, дискриминация, насилие, "масовата обида" може да пламне от нищожен инцидент (например карикатура в едно седмично списание някъде в Париж, едно от стотиците хиляди в света). Но може ли обидата да оправдава убийството?
Ами ако утре някой американски или руски президент се почувстват обидени като лидери на велики нации, могат ли да решат да използват цялата ядрена мощ на страните си срещу народа на онзи, който ги е обидил? Би било абсурд, нали?
Както са абсурдни изобщо колективните обвинения, съдържащи се в изказвания като "французите са расисти". Също толкова вярно би било, че "арабите са терористи", "германците са нацисти" или "руснаците са комунисти".
Затова нека пазим светските държави, едно завоевание на модерността. Да ги предпазваме от подчиняването им на една или друга религиозна доктрина. И да знаем, че всяка религия, докарана до фанатизъм, престава да бъде вяра.