В последните дни станахме свидетели на раздвижване покрай темата за извеждането на деца в риск или по-народному казано, отнемането на деца от родителите. Тема, справедливо заемала едно от централните места в обществения живот в продължение на повече от година – първо с появата на „Стратегия за детето 2019-2030“, която предизвика яростна съпротива от страна на родителското движение, продължи със скандалния Закон за социалните услуги и промените свързани с него, опитите за внедряване на ранно сексуално образование в образователните институции от НПО квазимафията с подкрепа отгоре и т.н.. Днес вече се готвят промени в Наказателно процесуалния кодекс, с които на практика в нашето правно поле навлиза ювеналната юстиция или по-просто казано – детското правосъдие, заговори се и за Европейска стратегия за правата на детето 2021-2024.
На този тъмнеещ фон идват и положителни новини и един проектозакон, който преобладаващото мнозинство (убеден съм, защото имам наблюдения за това как родителите гледат на идеята за минимизирането на тяхната роля до размера на биологичен производител) от родителите в България посрещат с въздишка на облекчение и това е проектозаконът на ВМРО за промяна на Закона за закрила на детето.
Категорично проектозаконът е крачка – не, ами направо скок в посока изпълнението на сериозна част от исканията на родителските движения, път към поне относителен баланс на категориите „Държава – Човек“ или „Власт – Народ“, защото връща несправедливо отнетите, иначе КОНСТИТУЦИОННО закрепени отговорност и право на родителите да се грижат, възпитават, представляват и участват пълноценно във всички этапи от живота на своите деца.
Проектозаконът охлажда и горещите амбиции на един нов, но доста мощно окопитен в обществения живот, в същото време, способен на живот само за сметка финансова подплата с известен произход и известна цел, играч – Мрежата от основно кухи НПО, (разбирай – мъртви души) които, разбира се вдигнаха ВОЙ ДО БРЮКСЕЛ незабавно.
Проектозаконът редуцира времето в което детето е в безтегловно състояние между институции и семейство в процес по извеждане заради риск – от 1 месец (на практика – месеци наред в кризисни центрове и т.н.) до 3 дни, преди съд да се произнесе по повод законосъобразността на такова действие от страна на институциите. Разбира се, има какво още да се подобри – не пожелавам на никой управляващ, неговото дете да бъде в този ад, където всичко познато и родно, всяка почва под краката изчезва без да е известно дали това ще продължи вечно или „само“ няколко дни, защото някой е решил, че то е в риск поради „психическо насилие“ например.
Проектозаконът внедрява механизми за предотвратяване на доносничеството, така добре познато от едно време. Всеки, който подава сигнал вече ще трябва да подписва и декларация за истинност и по този начин злонамерените субекти, действащи от подбуди като омраза или завист, ще се замислят два пъти преди да рискуват да понесат наказателна отговорност по чл.313 НК.
На последно място, но не по значение, предложенията за промени привнасят повече прозрачност, чрез изменения в спорния Закон за социалните услуги, което явно беше последна капка за НПО квазимафията, очакваща с нетърпение да започне доенето на тъмно.
Едва ли му е интересно на някой да види предсказуемата реакция на Европейската комисия, мисля. Няма две мнения по въпроса, че българите трябва да определят своите закони, своето бъдеще, бъдещето на децата си. За нас няма значение с какви мантии и прецизно изтъкани пелерини се прикриват едни или други престъпления срещу човечеството – кафеви, червени, шарени или други някакви... нагледахме се на всичко и пелерините накрая винаги изгарят.
Автор: Иван Вълков, съпредседател на сдружение „РОД Интернешънъл“ – родителска организация, посветена на защитата на семейството от съвременни вредни влияния, идеологии и механизми за подмяна на съзнанието