Анализи

Украинската нация сега се съгражда, а руската се разрушава

  03.05.2022 09:00  
Украинската нация сега се съгражда, а руската се разрушава

В една и съща вечер Дмитрий Кримов получи бурни аплодисменти за премиерата си в американския Wilma Theater ("Вишнева градина") и бе награден със "Златна маска", най-престижната руска театрална награда ("Моцарт. Дон Жуан. Генерална репетиция"). Наградата Кримов не получи лично, защото от началото на войната е в САЩ и неотдавна заяви, че няма да се върне в Русия, докато тя не спре. Помолил е да предадат "Златната маска" на Дмитрий Муратов, главния редактор на спряната в Русия "Новая газета", лауреат на Нобелова награда за мир. Ако си спомним инцидента в метрото, когато Муратов беше нападнат и залят с маслена боя, ще разберем думите на Кримов, че маската "може да го защити, ако някой понечи отново да му плисне гадост в лицето…"

Дмитрий Кримов е режисьор и художник, създател на собствен театрален метод, аплодиран по света. Спектаклите му са кодирани послания за разломното ни време. Чехов е автор, към когото често се обръща, за да разкрие трагичното в нашия "краен живот" чрез проблясъци на ирония и гротеска. Фрагментът от интервюто на Анна Нелсон с Дмитрий Кримов не само разкрива мислите на този проникновен човек, а е показателно за отношението на най-ярките персони на руската култура към събитията в света след 24 февруари. (М.П.)

*
Анна Нелсон: Къде Ви завари войната? Всички помним къде сме били…

Дмитрий Кримов: Беше сутрин, бяхме още в Москва. Жена ми Инна, преглежда новините и възкликва: "О, ужас!". Имаше много ужас, ужас, ужас и преди това и аз помислих, че ще остана още малко със затворени очи, макар че за сън вече не можеше и дума да става, за да не стана веднага при думата "ужас"… И след 10 минути, когато станах, тя каза: "Война! Започнаха".

В подобен миг не разбираш веднага мащаба на случилото се… Вечерта се игра представлението ми "Борис" (вече спряно – бел. М.П.), което бяхме възстановили след повече от година прекъсване. Имах репетиция, после представление, наминаха и студентите след някаква протестна акция, слава Богу, никой не беше арестуван, дойдоха да се сбогуват с нас. Ние трябваше да летим на другия ден и в 11 часа излетяхме с последния редовен рейс за Ню Йорк.

Анна Нелсон: Преди да излетите сте подписали писмо срещу войната.

Дмитрий Кримов: Не помня точно кога го подписах, преди да излетим, или след като кацнахме. Помня мизансцена. Седим на леглото, четем текста на писмото, предлагам да се промени някаква фраза, те се съгласяват, подписвам. Беше в Америка, на другия ден сутринта… Когато летиш срещу времето, пристигаш в деня, в който си излетял.

Анна Нелсон: Имаше ли пауза преди да подпишете?

Дмитрий Кримов: Да, имаше пауза, защото Инна ме попита (просълзява се)... Нещо ми става. Сълзите ми така лесно напират, чувствам се неудобно. Тя ми каза: "Нали разбираш, че ще се променят нещата?". Аз казах: "Да". И изпратих писмото. Тя не искаше да ме възпре, просто ме попита, тя разбира…, а после и тя подписа заедно с мен някакво следващо писмо. За каква пауза може да става дума. Войната е война. Аз рядко се подписвам под писма, само тогава, когато е ясно, че така не може. И в този случай, дори в началото, когато не знаех нищо, беше ясно, че не може да не се подпише. Пък и какво означава да подпишеш протестно писмо. Това е нещо условно и малко, но не знаеш кое е голямо. Какво да се прави в подобна ситуация? Не знам… Ходя на репетиции, правя театър и мисля дали това е израз на позицията на човек, който е против и дали помага на тези, които мислят както и ти. Този въпрос стои пред мен с голям въпросителен знак. Не знам, не знам, вчера цял ден мислех за това.

Анна Нелсон: Как се приготвихте за път? Разбирам, че не сте тръгвали с намерението да емигрирате…

Дмитрий Кримов: Не, ние имахме билет за връщане. На 14 април беше планирана премиерата, на 15 април трябваше да заминем за Ню Йорк, а на 17-ти или 18-ти трябваше да летим обратно и да отидем на връчването на "Златна маска". Два мои спектакъла бяха номинирани, единият с 9 или 11 номинации, а другият с 5 номинации… След като пристигнем, смятахме да се присъединим към двете трупи. И да дадат наградите и да не ги дадат, не е важно, важно е да сме заедно. И веднага след това трябваше да започна репетиции в Театъра "Мастерская Фоменко".

Имах много сложен график от 4-5 спектакъла и с голямо усилие съставих този график, за да не се застъпят репетициите… Имах да довършвам и филм. Инна само се сърдеше, че не планирам почивка. И сега този график си стои у нас… Да, смятахме да се върнем.

Анна Нелсон: Както разбирам, не сте взели нищо специално и графиците ви са останали вкъщи?

Дмитрий Кримов: За час, или за двайсетина минути стегнах багажа. Бързо... Дори сега, когато имахме възможност да ни донесат нещо, снимките от стената, или дневниците… Инна ме попита, но аз казах, че не искам нищо, нека всичко си стои там… Ще се върна, когато тази дяволиада приключи, когато бесовете си отидат. Вярвам в това - иначе не бих могъл да живея. И всичко нека стои там и да ме чака… Не си представям да ми донесат тук снимките на майка ми и баща ми (Наталия Кримова, театровед, Анатолий Ефрос, режисьор, знаменити личности на руския театър – бел. М.П.) … Не съм емигрант със снимки над леглото… Нека там си стои всичко така, както е било през целия ми живот. Нека ме чака...

Анна Нелсон: Кой сте вие сега? Имате ли някакво определение за себе си в момента?

Дмитрий Кримов: Не, не съм емигрант, разбира се. Някой го каза и ми призля. Не знам, не знам… Човек съм! Надявам се. Въпросът е какви човешки действия трябва сега да предприема, за да продължа да се наричам човек.

За първи път се замислих за "Живот и съдба" на Гросман. Това са различни неща. Къде е разликата. Животът си тече, а съдбата си човек изгражда сам чрез решенията си. Това, че сега съм тук, не беше мое решение, а бе воля на случая. Осъзнавам колко ужасно мъчително е за моите приятели, останали в Москва, да вземат това решение. Актьорите не знаят какво да правят. За тях това означава да загубят професията си. Художниците също се мъчат… Майки, бащи, деца, дядовци… И къде, къде да идат… И с какви средства… А ние се озовахме тук, като че получихме подарък… Така започнахме да го възприемаме. Но дявол знае дали щях да приема този подарък, ако не бях вече тук… Сигурно да… Не мога да си представя да ходя по улиците и да виждам изписаната буква Z по фасадите. Щеше да се наложи да взема това решение, а сега това стана от само себе си, по волята на случая…. Това не отменя решаването на въпросите: Защо съм тук? Какво да правя?

Тук нямам нови предложения за работа. А и целият обем от чувства, който вкарвам в работата си, целият комплекс от преживявания там имаха своята публика, на която това беше необходимо. Може да опитам и тук…

Да, озовах се на друго място, но нали продължавам да нося същите свойства… Пчелата продължава да произвежда мед, когато прелита над полетата. Ако не е над едно поле, ще е над друго… Това е органичен за нея процес и тя го прави… Пък била или не "с флаг" против врага на пчелите – осите. Тя си прави меда, това е нейната функция…

Не знам, разсъждавам на глас. Това са рошави мисли, които не са подредени в главата ми. Какво става? Не само там, на войната. Следя постоянно събитията, не мога да се откъсна от новините. Какво става като цяло? Това е разруха, разруха на страната, на човека… Има понятия като съвест. Украинската нация сега се съгражда, а руската се разрушава. Буквално пред очите ни.

Анна Нелсон: Някои хора възприемат сега руския език като отличителен знак на ръкава, а вие?

Дмитрий Кримов: Аз нямам такива възприятия. Не, не… Когато виждам, че махат в Украйна паметник на Пушкин и изписват буквата Z, намирам това за голяма несправедливост. Пушкин с кръвта, с живота и с изкуството си е платил за чистотото си присъствие в историята...

Във "Вишнева градина", която играем, има персонаж Яша, за когото казват, че е негодник. Варя казва: "Да, видях го, негодника!" Той съблазнява прислужницата. Майка му идва да го навести, два дни чака да го види, а той не й обръща внимание. Защо съм й притрябвал?! Така се държи с майка си. Заради него забравят в къщата стария Фирс, заковават прозорците и той ще умре от гладна смърт – когато пристигнат, ще го намерят разложен сред зловония. Това е вина на Яша.

Сега там властта е връцете на такива Яши. Типът на Яша се е разплодил след 1918 година. Или - Шариков ("Кучешко сърце", Булгаков – бел. М.П.)… Те се размножиха... Докато хората са си вършили работата - лекарите са лекували, художниците са рисували, музикантите са свирили - те се изграждали държавата такава, каквато я имаме сега. Всичко вече е ясно. Сега това е държава, управлявана от такива Яши, които дори към майките си не изпитват уважение. За тях няма нищо ценно, освен тях самите. Не знам защо стана така, но за съжаление това се случи в нашата страна. Тези отровни гъби са навсякъде. (…)

*
Превод и бележки: Майя Праматарова
С благодарност към Анна Нелсон
С любезното съгласие на Voice of America, New York News Bureau

Цялото интервюто можете да чуете тук: