Анализи От мрежата

Раздялата с МОЧА: път към самоосвобождение на България

   
Раздялата с МОЧА: път към самоосвобождение на България

Коментар на Веселин Стойнев

30 години след първото решение на Столичния общински съвет, Паметникът на Съветската армия (ПСА) в центъра на София, известен сред противниците му като МОЧА (Монумент на окупаторската Червена армия), вече се демонтира. Това бе най-дълго водената битка за монумент у нас – на вътрешнополитическо, юридическо и междудържавно ниво.

Финалът ѝ заприлича на доиграване на изнурително дълга пиеса, в която всички герои са вече уморени, но едните не се отказват до самия финал, а другите трябва да пазят пламенно приличие за пред публиката си.

Активистите, които искат да пазят паметника

Активисти на БСП и Мая Манолова поведоха рехав протест пред монумента, блокираха за малко Орлов мост, а Георги Свиленски изигра ролята на самонаранил се партизанин на 9 септември. Костадин Костадинов обяви, че „Възраждане“ ще пазят „паметника“ колкото е необходимо, защото енергията им била неизчерпаема, въпреки че ръката с Шпагина от основната фигура вече бе отрязана. Всички „антифашисти“ се зарекоха да борят „незаконното“ премахване на монумента с „адвокатски аргументи“ – че била крита документация, че работниците били без каски, че кранът бил с ниска товароподемност, а на оградата нямало надпис коя фирма, в какъв срок, каква дейност извършва.

Антикомунистът Бойко Борисов пък се застъпи за паметника с „диалектическия“ аргумент, че монументът трябвало да остане, за да ни напомня за унищожителите на цвета на нацията, включително за ген. Терзиев от Държавна сигурност - дядото на столичния кмет. Любимата двойствена позиция на лидера на ГЕРБ едновременно да е изразител и на мнението на онези, които са против, е биографично оправдана – той бе награден с орден „Ломоносов“ от руския посланик Потапов през 2007 г., на когото бе обещал, че докато е столичен кмет, паметникът ще го има – и наистина удържа на обещанието, дори след кметуването си.

Високомерната позиция на Русия

А говорителката на руското Външно министерство Мария Захарова не пропусна да окачестви демонтажа като „варварски действия“ - в същото време, в което руската армия съвсем цивилизовано избива украинци на тяхна собствена територия. И с високомерието на пропагандист на руския райх ни укори, че пак сме били заели грешната страна на историята.

Изтерзаните герои на демонтажа, които най-сетне свършиха дългоочакваната от тях работа, малко се пооплетоха в партитурите. Придържаха се към свенливи технически обяснения, че монументът бил опасен за минувачите и след демонтажа щял да се съхранява и отговорно пази в държавен имот, като в същото време безрезервно, но сдържано, както подобава на длъжностни лица, се солидаризираха с противниците на МОЧА.

Аргументите срещу паметника

От години аргументите срещу МОЧА са добре известни. Че това не е паметник, защото не поменува загинали в Българиявойници. Че не е дори символ на победата над фашизма, а на господството на наложен с чуждо оръжие тоталитарен строй. Че е пропагандно изкуство, въпреки умелите композиции, особено в масовките в подножието му. Че още от съветско време служи за оправдание на комунистическия тоталитаризъм, който използва героизма и страданието на съветските народи през Втората световна война за легитимация на своята власт. И че посткомунистическият руски империализъм също го използва за легитимирането си, а неофашисткото управление на Путин със защитата му от „посегателства“ оправдава и агресията си срещу Украйна.

Реабилитацията на нацизма днес не е в демонтажа на монумента, както казват в един глас Мария Захарова и Костадин Костадинов, а идва тъкмо от защитниците му, които и с него оправдават кремълския нацизъм. Някой да е чул и дума на свенлива загриженост от Костадин Костадинов, Георги Свиленски, Корнелия Нинова или Мая Манолова за съдбините на руските граждани днес? Дори да загърбим съдбата на украинците под гнета на „специалната военна операция“ – нима „братушките“ в Руската федерация не живеят отново в сталинистки режим?

Въпрос на ценности, а не на аритметично мнозинство

Тези хора, които не виждат кремълския деспотизъм, изобщо не са демократи. Защото демокрацията не е просто гласът на мнозинството – особено на пасивното, манипулируемо мнозинство. Антидемократите разчитат тъкмо на популизма и демагогията – така дойдоха на власт фашистките и нацистките режими. Демокрацията не е просто референдумно мнозинство, с каквото Хитлер стана фюрер, а Путин ще е доживотен президент – чрез умела политическа игра, безкомпромисна пропаганда, силово елиминиране на политическите противници и овладяване на институциите отвътре.

Демокрацията се основава на ценности, споделяни от достатъчна критична маса граждани и охранявани от правов ред. Тя е и суверенитет срещу домогвания на чужди недемократични режими, които се стремят да я държат в подчинение.

Самоосвобождаване на България

Затова Паметникът на Съветската армия не е само въпрос за миналото. Той е преди всичко въпрос за настоящето, съдържащ в себе си и интерпретацията на миналото, в което немалко хора у нас виждат герои изцяло в черно и бяло, поробители и освободители, но не виждат себе си като герои. Раздялата с чуждите монументи е един от пътищата да завършим самоосвобождението си като главни герои на собствената си история. Включително и с осъзнаването, че и тя не е черно-бяла./ dw.com